Благоевград. На гарата. Казвам на таксиметровия шофьор “Лека работа!”, докато вадя сака си през задната врата на таксито, и се запътвам към входа на сградата. Обикновено сградите на ЖП-гарите са устроени така, че входа е към вътрешността на града. Благоевградската гара е устроена точно така (даже скоро я ремонтираха), но незнайно защо този вход не функционира. От вътрешната страна на вратите са сложени пейки. За да влезнеш и да си купиш билет, трябва да заобиколиш от страната, където е перона т.е. противоположната.
Докато ходя към гишето хвърлям един поглед на таблото…”Кулата – София – 16:24″. Изчаквам реда си. Подавам на лелката картата за студентско намаление и банкнота от 5 лв.:
– За София.
– Дай ми 40 ст. – казва тя с ненатрапчив тон.
Проверявам джобовете си за дребни като си спомням, че таксиджията ми върна монети:
– 50 вършат ли работа?
– Да! – отвръща тя – Заповядай! – подава ми билет и ресто.
Излизам на перона, за да чакам влака. Според вътрешният ми часовник остават 8, 9 минути. Чакам. Студът ми действа освежаващо въпреки миризмата на машинно масло. Чакам. Съзирам отпорена ламарина на обшивката на един от цеховете на “Цигарената”. Отдолу се показва изолацията. Сигурно е от силния вятър преди 2 дни. Кога ли ще го оправят? Чакам. Заглеждам чакащите и преминаващи хора. Имам мнение за всеки – не добро. “Станал си хейтър!” – казвам си – “Не го показвай!”. До мен стои момче, видимо на моята възраст, говори по телефона откакто дойдох (вероятно отпреди това). Няколко пъти смени събеседниците си , но не си казаха нищо съществено. Трабва да изхарчи безплатните минути.
Поглеждам часовника. Влакът май ще закъснее. Несъществено закъснение от 2 минути. Голама работа! Чувам неприятното пращене на високоговорителя. “Влакът от Кулата за София ще пристигне на първи коловоз. На първи коловоз ще пристигне влакът от Кулата за София”. Докато със свистене на спирачките влака минава покрай мен, ми прави впечатление композицията. Локомотив (естествено), вагон първа класа за служителите на БДЖ, вагон втора класа и 4 вагона първа класа. “Първокласна работа.” – викам си. Качвам се в такъв вагон тъй като второкласният е на 50 метра. Намирам самотна седалка и сядам. Мисля за нещо… не помня какво. Провеждам два телефонни разговора касаещи новогодишната нощ. Задава се кондуктор последван от съмнителен дядка. Инспектор. Замислям се защо всеки път в следобедния влак Кулата – София във вторник има инспектори. Явно такава е рутината.
- Я да видим тук! – казва кондукторът, когато стига до мен. Подавам му билета. – Тук е първа класа… трябва да се преместите. – и отминава.
Тръгвам да се обличам и виждам, че момичето, което тръгна да се мести във втора класа се връща. Няма места. А назад е само първа класа. Оставам тук. Идва втори кондуктор и той с инспектор. Подавам билета.
- Ето, виждаш ли?! – обръща се той към инспектора – Минали са, а не са им казали. Това е първа класа. Минете един вагон назад!
Добре. Отивам в задния вагон. Същият само че с повече хора и по-осезаема миризма на изгоряла гума. Намирам празно място и сядам. Не след дълго минава следващ кондуктор. Никакъв проблем. Питам се за какво беше всичко това.
Ще го напиша! Пиша го. Вдигам поглед. Стигнали сме Перник. Спирам да пиша.
